Възпитанието и образованието на деца със специални нужди – възможности, програми и перспективи
В България промениха Закона за образованието и обединиха всички деца, с цел децата със специални нужди да бъдат в клас под въздействието на другите деца; да могат да се приобщават; да могат да стигат нормалните деца по знание; да имат стимул към по-високи цели и да гледат нормални деца, а не само болни около себе си. Но когато учителят работи приоритетно с 26-29 деца в клас и задава на децата интерактивна работа, няма как всеки божи ден учителят да подготвя този материал и да има време да обърне достатъчно внимание на всичко. Ресурсни учители има, но не е като например в помощното (специализираното) училище да се работи с пет деца. После вниманието на детето не може да се задържа така, че да усвоява нещата. То до известно време няколко минути внимава, но после се разсейва, или нещо друго му прави впечатление. Поради това се налага учителите да ходят по домовете им и да ги подготвят, но им идва в повече. Освен това тези преподаватели трябва да са изучили допълнителна специална педагогика, пък не всички я имат завършена.
Поради това смятам, че децата със специални нужди трябва да бъдат в самостоятелни училища, за да им се обръща повече внимание; за да могат да възприемат това, което им се преподава, защото иначе изостават от другите.
То е като сега, когато децата не ходят на училище, а са онлайн; децата сега не могат да се обучават пълноценно, защото едно е присъствието на учителя в клас, друго е дистанционното въздействие.
Така че с тези деца трябва да се занимава специализиран логопед, дефектолог, психолог и т.н. На тях трябва да се помага чрез действие, като по този начин бъдат правилно насочени към това, което умеят да правят добре, за да могат да бъдат полезни както за себе си, така и за тези около себе си.
Езикът на преподавателя трябва да бъде достъпен, за да стигне до сърцето на детето. Няма нужда от много думи, а от точните думи. Езикът трябва да бъде такъв, че една дума да отваря няколко картини. Например: „Детенце хубаво, пиленце любаво. Къде под мишница с таз малка книжчица.“ („Училище“ Иван Вазов). Тук имаме три изречения, съчетани в картини, които стигат до сърцето на детето. Или „Дядо Господи, прости ме, моля ти се от душа, с ум и разум надари ме, да не мога да греша… Дай на мама, дай на тате здраве, сила и живот…“ („Молитва“ Иван Вазов). Това са думи, близки хем до децата, хем до хората, хем до езика. Тези думи ни учат на нравствени, естетически и морални качества, на смирение, и чрез молитвата да се издигаме нагоре…
Децата нямат опита и знанията, защото още не са пораснали. Докато набират опит от възрастните, те усещат мисълта и мъдростта: „Лице, уши, врат неуморно Мирко трие, какво чудо – днеска той се мие” („Черно и бяло” от Васил Тоциновски, Македония).
Всяко дете има нужда както от майчината ласка и грижа, така и от грижата на обществото за него: „Когато майка ми ме къпе, тогава не ми трябват никакви шапки, нито шалове и ръкавици, нито палта и сака, нито панталони с или без крачол. („Когато майка ми ме къпе”, Христо Петрески, Македония).
Всички деца са от Бог и поради това с тези деца е желателно да се проявява разбиране и съчувствие, защото силата на любовта и добротата са вълшебство. Но дали всъщност е така? Съгласна съм само с това, че тези деца трябва да общуват действително с нормални деца, а не само с болни около себе си. Знаем обаче, че повечето от децата са жестоки и поради това, когато всъщност развитието при тези деца не може да се получи; не може да им се обърне достатъчно внимание; да им се помогне, другите деца ги обиждат, и тогава те дори понякога се чувстват излишни. Разбира се, че има и такива деца, които неволно нараняват другото дете. Това се случва и при възрастните. По отношение на отражението специалистите по един начин мислят и го разработват, но самото въздействие, самото влияние практически е другояче. И не знам защо педагозите не отчитат тези неща.
Латинка Златна
Ловеч, България
11.01.2021 г.